Невежество без дъно: Подлога на Путин замеси Исак Бабел във войната срещу Украйна. Какво каза
Текст на Прилепин от 22 октомври:
Зима + боен талант: това е рецептата
Всички желаеме да имаме вяра, че това, което се случва в Херсон (градът е незабавно евакуиран) – е част от многостепенен, комплициран и доста ефикасен проект.... Ако проектът е следният: в този момент ще минимизираме загубите, ще се оттеглим към други линии, а през зимата цяла Украйна ще замръзне, и Европа също ще замръзне, само че Украйна ще замръзне по-лошо, тогава... ами да, има такива проекти. Надяваме се и имаме вяра, че това не е единственият проект. Но към този момент мнозина виждат тъкмо подобен проект като главен. Нека перифразираме: Позиционна война до преференциални граници през идващите три месеца. Докато всичко в Украйна рухне под гигантските ледени висулки. Вярата е, че тяхната филантропична злополука ще преформатира военната им логичност и ще ги наклони към договаряния. А в случай че не се огъне?
Нека си позволим единствено да напомним, че в ужасните зими на 1812 и 1942 година величието и интензивността на съветската зима беше съпроводено от огромни военни дейности на великите съветски командири. Зима + боен талант: това беше рецептата. Две в едно - и се получи. Самата зима не се бори. Зимата топли индивида, който върти брадвата. Историята беше такава. Това всички го знаят, евентуално. Просто дублирам очевидното.
Прилепин е наясно с опорките: Сега ни бият и отстъпваме, само че като пристигна зимата, ще видите вие...
Неотдавна пред изданието „ Аргументи и обстоятелства “ Захар Прилепин декларира, че в случай че писатели като Блок, Есенин, Шолохов, Бабел, Платонов и Паустовски са живи през днешния ден, те щали да поддържат войната на Путин против Украйна.
Така да приказва някакъв партиен пропагандатор е разбираемо, въпреки да е явно неуместно. Но за човек, претендиращ, че е част от литературните процеси, това е позорно.
Затова ви предлагам един от разказите на Исак Бабел.
НА ГАРАТА
Това се случи преди две години на забравена от Бога гара покрай Пенза.
В ъгъла се беше събрала компания. Отидох при тях. Оказа се, че изпращат боец на фронта.
Един там, пийнал, отметнал глава нагоре, свиреше на акордеон. Хълцащ юноша – майстор привидно, – с треперливо хилаво тяло, протегнал ръце към акордеониста, пошепна:
– Разтягай, Ваня…
После се отдръпна и обърнал тил на останалите, концентрирано капна одеколон в мръсната чаша с ханжа, китайска водка.
Бутилката с мътната течност обикаляше от ръка на ръка. Всички бяха пияни. Бащата на боеца седеше на пода в профил, бледен и безмълвен. Братът на боеца непрекъснато повръщаше. Той се свлече, захлупи лице в бълвоча си и в този тип заспа.
Дойде влакът. Време беше за прощаване. Бащата на боеца не искаше да става – нито да отвори очи, нито да се надигне.
– Ставай, Семьонич – сподели занаятчията. – Благослови сина си.
Старецът не отговори. Взеха да го будят. Копчето на кожената му шапка висеше.
Приближи се стражарят.
– Тъпанари – рече той, – индивидът мъртъв, те го бутат.
Излезе правилно – задремал и починал. Войникът се огледа сащисан. Акордеонът потрепваше в ръката му и от тръскането просвирваше.
– Виж ти – сподели той, – виж ти… – и добави, подавайки акордеона: – Акордеонът е за Петка.
На перона излезе началникът на гарата.
– Веселби… – измърмори той – намерили къде да се сбират… Прохор, кучи сине, дай втори…
С огромния стоманен ключ от гаровия клозет стражарят два пъти удари камбаната (езикът на камбаната от дълго време беше изскубнат).
– Вземи си довиждане с татко си – споделиха на боеца, – стоиш като пукал.
Войникът се наведе, целуна бащината мъртва ръка, прекръсти се и жалко потегли към вагона. А брат му – той остана да спи в повръщнята си.
Откараха стареца. Хората започнаха да се разотиват.
– На ти умереност – обади се старчокът търговец до мен, – мрат като мухи кучите му синове…
– Не, братко, умереност, умряла работа… – твърдо сподели космат селяндур, който се приближи до нас. – Народът ни е – народ алкохолик. Мътно око му трябва…
– Какво? – недочу търговецът.
– Гледай – отговори селянинът и с ръка уточни към полето, черно и безпределно.
– И?
– И нищо. Тоз мъток виждаш ли го? Ей такова око му би трябвало и на народа – мътно.
Превод: София Бранц
Разказът е писан през 1918 година По това време Червената войска води война с въстаналия Чешки корпус и търпи проваляне. По този мотив Ленин написа до Военкома на революционната войска, че би трябвало да се вземат незабавни ограничения, в това число да се призоват на работа някогашни опитни командири и офицери от царската войска. През юни стартира готовност в три военни окръга.
Критиката – литературна и партийна, през тези години се отнася негативно, най-меко казано, към творчеството на Бабел.
Обвиняван е даже, че написа „ порнография “. Наричат го „ дегенерат в литературата “.
Официалната власт не разрешава издаването на романа му „ Великая криница “ за колективизацията в Украйна. През 1930 година Бабел написа на своя другар Багрицки: „ Повярвайте ми Едуард Георгиевич, към този момент привикнах умерено да следя по какъв начин разстрелват хора “. Пише и издава разкази на украински, на украински се играе негова пиеса в Одеса.
На 15 май 1939 година Бабел е задържан за „ антисъветска терористична активност “. При обиска в дома му са конфискувани 15 папки с ръкописи на към този момент готовия му разказ за ЧК (съветските секрети служби), които изчезват безследно. Прокуратурата го упреква, че предавал секретни данни за руските военно-въздушни сили…
На 27 януари 1940 година е произнесена смъртната му присъда, а на идващия ден – изпълнена. Тя е подписана от Сталин, който по-късно дава изявление за вестник „ Правда “, (както Прилепин за „ Аргументи и обстоятелства “) в което споделя: „ Изпитах наслаждение, подписвайки указа за един зложелател на народа “.
В „ Одески “ разкази великият одесит, посредством своя воин Беня Крик обобщава: „ Думите са непотребни. Имаше човек – няма човек “.
Присъдата на историята е ясна: След някой месец никой няма да помни Захар Прилепин, напълно разумно.
Няма да е по този начин с Исак Бабел и другите, върху който невежи идиоти се упражняват.
Огнян Стефанов
Зима + боен талант: това е рецептата
Всички желаеме да имаме вяра, че това, което се случва в Херсон (градът е незабавно евакуиран) – е част от многостепенен, комплициран и доста ефикасен проект.... Ако проектът е следният: в този момент ще минимизираме загубите, ще се оттеглим към други линии, а през зимата цяла Украйна ще замръзне, и Европа също ще замръзне, само че Украйна ще замръзне по-лошо, тогава... ами да, има такива проекти. Надяваме се и имаме вяра, че това не е единственият проект. Но към този момент мнозина виждат тъкмо подобен проект като главен. Нека перифразираме: Позиционна война до преференциални граници през идващите три месеца. Докато всичко в Украйна рухне под гигантските ледени висулки. Вярата е, че тяхната филантропична злополука ще преформатира военната им логичност и ще ги наклони към договаряния. А в случай че не се огъне?
Нека си позволим единствено да напомним, че в ужасните зими на 1812 и 1942 година величието и интензивността на съветската зима беше съпроводено от огромни военни дейности на великите съветски командири. Зима + боен талант: това беше рецептата. Две в едно - и се получи. Самата зима не се бори. Зимата топли индивида, който върти брадвата. Историята беше такава. Това всички го знаят, евентуално. Просто дублирам очевидното.
Прилепин е наясно с опорките: Сега ни бият и отстъпваме, само че като пристигна зимата, ще видите вие...
Неотдавна пред изданието „ Аргументи и обстоятелства “ Захар Прилепин декларира, че в случай че писатели като Блок, Есенин, Шолохов, Бабел, Платонов и Паустовски са живи през днешния ден, те щали да поддържат войната на Путин против Украйна.
Така да приказва някакъв партиен пропагандатор е разбираемо, въпреки да е явно неуместно. Но за човек, претендиращ, че е част от литературните процеси, това е позорно.
Затова ви предлагам един от разказите на Исак Бабел.
НА ГАРАТА
Това се случи преди две години на забравена от Бога гара покрай Пенза.
В ъгъла се беше събрала компания. Отидох при тях. Оказа се, че изпращат боец на фронта.
Един там, пийнал, отметнал глава нагоре, свиреше на акордеон. Хълцащ юноша – майстор привидно, – с треперливо хилаво тяло, протегнал ръце към акордеониста, пошепна:
– Разтягай, Ваня…
После се отдръпна и обърнал тил на останалите, концентрирано капна одеколон в мръсната чаша с ханжа, китайска водка.
Бутилката с мътната течност обикаляше от ръка на ръка. Всички бяха пияни. Бащата на боеца седеше на пода в профил, бледен и безмълвен. Братът на боеца непрекъснато повръщаше. Той се свлече, захлупи лице в бълвоча си и в този тип заспа.
Дойде влакът. Време беше за прощаване. Бащата на боеца не искаше да става – нито да отвори очи, нито да се надигне.
– Ставай, Семьонич – сподели занаятчията. – Благослови сина си.
Старецът не отговори. Взеха да го будят. Копчето на кожената му шапка висеше.
Приближи се стражарят.
– Тъпанари – рече той, – индивидът мъртъв, те го бутат.
Излезе правилно – задремал и починал. Войникът се огледа сащисан. Акордеонът потрепваше в ръката му и от тръскането просвирваше.
– Виж ти – сподели той, – виж ти… – и добави, подавайки акордеона: – Акордеонът е за Петка.
На перона излезе началникът на гарата.
– Веселби… – измърмори той – намерили къде да се сбират… Прохор, кучи сине, дай втори…
С огромния стоманен ключ от гаровия клозет стражарят два пъти удари камбаната (езикът на камбаната от дълго време беше изскубнат).
– Вземи си довиждане с татко си – споделиха на боеца, – стоиш като пукал.
Войникът се наведе, целуна бащината мъртва ръка, прекръсти се и жалко потегли към вагона. А брат му – той остана да спи в повръщнята си.
Откараха стареца. Хората започнаха да се разотиват.
– На ти умереност – обади се старчокът търговец до мен, – мрат като мухи кучите му синове…
– Не, братко, умереност, умряла работа… – твърдо сподели космат селяндур, който се приближи до нас. – Народът ни е – народ алкохолик. Мътно око му трябва…
– Какво? – недочу търговецът.
– Гледай – отговори селянинът и с ръка уточни към полето, черно и безпределно.
– И?
– И нищо. Тоз мъток виждаш ли го? Ей такова око му би трябвало и на народа – мътно.
Превод: София Бранц
Разказът е писан през 1918 година По това време Червената войска води война с въстаналия Чешки корпус и търпи проваляне. По този мотив Ленин написа до Военкома на революционната войска, че би трябвало да се вземат незабавни ограничения, в това число да се призоват на работа някогашни опитни командири и офицери от царската войска. През юни стартира готовност в три военни окръга.
Критиката – литературна и партийна, през тези години се отнася негативно, най-меко казано, към творчеството на Бабел.
Обвиняван е даже, че написа „ порнография “. Наричат го „ дегенерат в литературата “.
Официалната власт не разрешава издаването на романа му „ Великая криница “ за колективизацията в Украйна. През 1930 година Бабел написа на своя другар Багрицки: „ Повярвайте ми Едуард Георгиевич, към този момент привикнах умерено да следя по какъв начин разстрелват хора “. Пише и издава разкази на украински, на украински се играе негова пиеса в Одеса.
На 15 май 1939 година Бабел е задържан за „ антисъветска терористична активност “. При обиска в дома му са конфискувани 15 папки с ръкописи на към този момент готовия му разказ за ЧК (съветските секрети служби), които изчезват безследно. Прокуратурата го упреква, че предавал секретни данни за руските военно-въздушни сили…
На 27 януари 1940 година е произнесена смъртната му присъда, а на идващия ден – изпълнена. Тя е подписана от Сталин, който по-късно дава изявление за вестник „ Правда “, (както Прилепин за „ Аргументи и обстоятелства “) в което споделя: „ Изпитах наслаждение, подписвайки указа за един зложелател на народа “.
В „ Одески “ разкази великият одесит, посредством своя воин Беня Крик обобщава: „ Думите са непотребни. Имаше човек – няма човек “.
Присъдата на историята е ясна: След някой месец никой няма да помни Захар Прилепин, напълно разумно.
Няма да е по този начин с Исак Бабел и другите, върху който невежи идиоти се упражняват.
Огнян Стефанов
Източник: frognews.bg
КОМЕНТАРИ